Пътувах с трамвай някъде към "Македония" стоях прав в опашката на спрелия трамвай. Точно тогава зад трамвая минаха две момчета с особено излъчване и много одухотворени някак. Щом ги видях, в мене нещо трепна - от пръв поглед ми харесаха, дощя ми се да ми бъдат приятели. И ето, че това стана само след седмица в стаята, при редактора Петко Кицов. Най-неочаквано и тримата се озовахме в редакцията на "Средношколско знаме" по едно също време. По- високото момче с очелата и реглаж ръкави на балтона се казваше Виктор Пасков, за когото вече бях чувал хвалебствия от утвърдения тогава средношколски лирик Лъчизар Илчев, мир на праха му. А другото, ниското момче с къдравата коса и само по шлифер в лютата зима бе Велизар Николов.
Вече бях чел техните стихотверения, който излизаха почти всеки вторник в ученическия вестник, и леко им завиждам за успеха.
Признах им го, те пък ми споделиха, че по същия начин се отнасяли, когато прочитали под стиховете моето име Васил Стоев. Простихме си великодушно усмихнати и започнахме да сядаме заедно в понеделнишките вечери, когато се провеждаше кръжокът за младите автори в изданието. А после си разменихме гостувания, черпехме се по кафенета и най-евтини кръчми, а по-рядко дори и в " Бамбука", " Феята".
С Виктор си приличахме по манията да се обличаме екстравагантно, подражавайки на англиските рокаджии. Тои дори свиреше заедно със свои съоченици китаристи от центърана София в група за ритъм и блус. Веднъж на еднолитературно четене пред средношколци аз се появих в бяла лятна курка на баща ми от младини, носена от офицерите във ВВС. Кой знае защо му подхвърлих лъжата , че е белогвардейска. Той изпадна в луд възторг и си я измоли за подарък. После често я носеше на концертите на своята група, ходеше с нея и по софиските улици. Наляво и надясно разправяше, че е белогвардейска, макар да не беше - просто искаше му се да е такава. Как не са го арестували тогава не знам.
Не помня нито Виктор нито Велизар да са носили някога пълната ученическа униформа, най-много куртката, като Виктор пъхеше в горното й джобче вилица, която стърчеше навън. Бяха бунтари с намалено поведение. Превъзнасяха и боготворяха прокълнатите поети. За годините си бяха със завидна литературна ерудиция. Още тогава
Виктор знаеше наизуст стихотверенията на мондернисти от миналото на по-нетрадиционните съвременни български поети.
По софиските улици той се носеше напористо и наперено, стъпваше уверено и с самочуствие, главата му бе гордо изправена. Винаги бе трескаво оживление, говореше на висок глас и усмихнат. Имаше вид на преуспящо младо момче, а това се дължеше чисто и просто на радоста му от поредното написано стихотворение. Гениално! Тази дума много често бе в обращение между нас и я приемахме като чиста монета.
За мене бе голямо удоволствие да вървя до него, фуках се с нашето приятелство и дори му го казах, а той ми отвърна със същото. Цар беше на ласкателствата към хората, който му допадаха. Отношението към нас, учениците в " Средношколско знаме " ,бе толкова добро и насърчително, че ние наистина се имахме за големи творци.
Живеше в центъра на ул." Искър ", в стара двуетажна къща с дървени стълби, като обзавеждането на апартамента им беше скромно и невзрачно. Но затова пък доброто настроение, смях и песни до зори, разговори за литература и изкуство ни правиха възторжно щастливи. Виктор вадеше китарата си, свиреше и пееше парчета на " Бийтълс" и " Ролинг Стоунс ". До края, на англиски с правилно произношение.За мене бе голямо удоволствие да вървя до него, фуках се с нашето приятелство и дори му го казах, а той ми отвърна със същото. Цар беше на ласкателствата към хората, който му допадаха. Отношението към нас, учениците в " Средношколско знаме " ,бе толкова добро и насърчително, че ние наистина се имахме за големи творци.
Виктор често канеше гости у тях
Въобще езиците му се отдаваха. Помня как веднъж ми поиска стихосбирка на Раймон Къоно в оригинал, изчете я цялата, без да е учел френски, а после ми сподели, че я е разбрал и харесал. Защо пък не, този голям френски поет пишеше със създадени от себе си думи, като залагаше най-вече на звуковите каламбури.
Въобще квартирата на ул " Искър " беше Аврамов дом. Отсядаха там задълго задълго и писатели от провинцията. Така се запознах с поета Биньо Иванов. Колко се хранеше, не знам но на масата в стаята, където бе приютен, дори сутрин имаше отворено шише ракия, няколко изписани вече листа и химикалка. Всеки ден той твореше своята поезия и ни рецитираше написането. Критикуваше власта и шефовете на СБП без задържки, само няколко месеца ни деляха от 10 ноември.
Аз също съм преспивал у Викторови. Често оставах до късно, до угасването на лампите в ресторантите на журналистите и писателите, градският транспорт беше спрял, нямах пари за такси и тръгвах по " Раковски " към " Искър ".
Заблележех ли, чепрозорците му свети, ми олекваше.
С кого ли не съм се запознавал и сближавал с приказки до сутринта у тях ? Поетите Емил Симеонов, Борис Гуляшки, Виктор Самуилов, белетристът Петър Стоянов, но тогава само поет с китара.
По-късно Виктор замина при баща си, тромпетист в ГДР, завърши там висше образование в тамошната Консеватория, хармония и пеене, след което започна работа като оперен певец. Изпращаше ми дълги и емоционални писма, който винаги допълваше с нови негови стихотврения, които ме изумаваха със съвършенството си. Тях обаче нито едно тогавашно периодично издание у нас не публикуваше. Виктор владеше до съвършенство класичиския стих, но
пишеше дръзко и метафрично, не се връзваше с конюнктурата, дори направо я пренебрегваше и предизкваше.
Когато вече бях редактор в сп." Театър ", му поръчах да преведе пиеса от немски автор. Сега препрочитам тогавашните писма с неговите предложения и се възхищавам на театралната му ерудиция. Споменаваше пиеси на Хайнер Мюлер, дискусия в писмен вид между Брехт и Люкаш, които уви, нямаше да минат списанието. Накрая вече след като се пребра в България и работеше във в." София нюз" , се спряхме на " Пътеводител зад кулисите" от Карел Чапек- хумористична повест за някой комични обстоятелства в подготвителния период на една премиера с доста терминология от кухнята на театъра с която той се справи блестящо. Дори главния редактор Юлиян Вучков се замисли дали да не го покани в своя редакционен екип, но после по неизвестни ми причини се отказа.
Беше вече през 80-те години, когато Виктор се установи за по-дълго на работа в София. Случайно се срещнахме на площад " Славейков" . Той веднага сложи ръка на гърдите си и ми се оплака, че го мъчат остри бодежи в сърцето.
Когато вече бях редактор в сп." Театър ", му поръчах да преведе пиеса от немски автор. Сега препрочитам тогавашните писма с неговите предложения и се възхищавам на театралната му ерудиция. Споменаваше пиеси на Хайнер Мюлер, дискусия в писмен вид между Брехт и Люкаш, които уви, нямаше да минат списанието. Накрая вече след като се пребра в България и работеше във в." София нюз" , се спряхме на " Пътеводител зад кулисите" от Карел Чапек- хумористична повест за някой комични обстоятелства в подготвителния период на една премиера с доста терминология от кухнята на театъра с която той се справи блестящо. Дори главния редактор Юлиян Вучков се замисли дали да не го покани в своя редакционен екип, но после по неизвестни ми причини се отказа.
Беше вече през 80-те години, когато Виктор се установи за по-дълго на работа в София. Случайно се срещнахме на площад " Славейков" . Той веднага сложи ръка на гърдите си и ми се оплака, че го мъчат остри бодежи в сърцето.
Помоли ме да отидем заедно до поликлиниката на Първа градска болница, където да го прегледа кардиолог.
Придружих го веднага, той бързо влезе и излезе от съответния кабинет, беше се поуспокоил. Продължихме заедно навън и тогава му споделих, ченапоследък мисля само за смърта. Не като за предстоящо скорошно събитие, а въобще. Дори и след много годинида ме споходи, просто не съм сигурен в себеси, че ще я посрещна безстрашно и не знам как ще се държа. Тогава той ми каза :
-- Копеле, много е просто !
Все едно отиваш на зъболекар.
Тогава приех казаното като шега, но вече стигнах до извода, че има много житейска истина в това. В последните години прекъснахме контактите си. Той заработи в Западна Европа като наш дипломат. А пък моите два инсулта и последвалата левостранна пареза ме принудиха да се затворя у дома. За сполетялото го онкологично заболяване научех от белетриста Николай Стоянов. Превеждахот френски една книга за неговото издателство и почти всеки месец се виждахме в моя квартал. Николай периодично ме информираше за всеки етап от лечението. докато един ден ми съобщи за смърта му, за деня, часа и мястото на опелото. При една наша по-късна среща , говорейки за Виктор, изрекох:
- Не му е било лесно ....Горкия !
- Абе, държеше се много мъжки - отговори ми Николай.
По същия начин, мъжки, си отиде и Велизар Николов. На никого не се оплака , нито се повайка за нищо. Имаше операция на гърлото, нямаше глас, но въпреки това винаги си слагаше копринено шалче в тон със сакото. И върху лист написваше онова, което иска да ти каже.
Двама приятели , които обичах ! И ще мисля и говоря за тях, докато ме има.
Няма коментари:
Публикуване на коментар